Декларация, прочетена от Парламентарната трибуна от Костадин Костадинов в началото на парламентарното заседание на 13 септември 2024 г.

„Крайната цел на всяка война е подписването на мирен договор“. Тази мисъл на Хуго Гроций от разцвета на хуманизма е актуална и днес. Но както столетия по-рано, така и днес до постигането на мир се стига едва, когато почти всички други средства вече са изчерпани. Военните конфликти от последните години са красноречив пример за това, как никоя страна не бърза да седне на масата на преговорите, докато се чувства силна и уверена в своя военен  потенциал. Оказва се, че за последните столетия, поведението на цивилизования свят на международното поле е останало константно непроменено. Никоя държава не бърза да разгърне възможностите на своя Талейран, докато има увереността, че на театъра на военните действия може да се държи като Бонапарт.

 В тази ситуация е обяснимо и поведението на българската държава. За последните десетилетия, тя не е показала твърдост и непреклонност в нито една спорна и сложна ситуация. Най-волевата проява се изчерпва с изказването на плахо несъгласие. Плахост, породена от неувереност в собствените възможности, които се избягва да бъдат дори демонстрирани, защото от година на година, критерият за тези възможности става все по-компромисен и неудовлетворен. България не е в състояние да удари по масата при никоя ситуация, защото не е уверена в собствените си сили.  Преди броени дни отбелязахме националния празник на Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Самото събитие се е състояло в напрегната международна обстановка, при непоколебимо и безкомпромисно поведение на редица държавни фактори, характерно, за нас тогава българите- неотстъпчивост и упоритост. И в тази ситуация младата българска държава успява да мобилизира усилията на народа ни, и да постигне първия ни геополитически успех по пътя към националното обединение, път, който за съжаление не е довършен. Упоритост, подкрепена със сила, благодарение на която днес имаме българска държавност. Въоръженият български народ със самоотвержен ентусиазъм проля кръвта си и постигна победа по бойните поля. Тази победа гарантира статута ни на фактор в региона, признат от международното право. 

 Днес, българският интерес, никога не се взема под внимание. Никога. Той е пренебрегван не само от силните геополитически фактори в света, но дори и от едва състоялите се регионални играчи, с колеблив статус и вътрешна нестабилност. Имаме съседи, които перманентно се отнасят предизвикателно към нашия национален интерес, не толкова, защото се ползват с международен авторитет и поддръжка, а защото знаят, че хулиганското им поведение няма да получи подобаващо възмездие. Усещането за безнаказаност води до арогантност в междудържавните отношения. Правата на българските общности зад граница са системно нарушавани и пренебрегвани, защото вече никой не взема насериозно така наречената българската държава. Казвам така наречена, защото ние държава нямаме. Сериозните международни фактори също се отнасят към нас с пренебрежение и ни заставят да слугуваме на компрометирани режими, изгубили уважението и авторитета на собствения си народ, крепящи се само на терора и репресиите. И вместо в тази ситуация, България да прояви твърдост и да постави въпроса за правата на своите сънародници, признати като малцинство в тези несигурни, провалили се  държави, нашата Родина е заставена да изпълнява функциите на обслужващ персонал на същите тези държави. Няма международен форум, на който да не се поема ангажимент, че България трябва да направи поредното дарение в името на Украйна. Дарение, което струва милиарди на българския бюджет. Тези пожертвувания постоянно нарастват и вече ситуацията е такава, че сме на път да приведем в жертва българските въоръжени сили и българската държавност. Под заплаха е гарантирането на националния ни суверенитет. Нашите въоръжение сили са поставени в ситуация, при която не могат да изпълнят конституционното си задължение и да защитят както териториалната цялост, така и националната ни независимост. Все по-често чуваме заявления, че съюзниците ни гарантират нашата защита и отбрана. Не армията, не българската държава, а съюзниците ни. И тези заявления не са само на дипломати, за съжаление, а вече и на висши военни. Започна се с това, че България разполага с всичко над необходимото за защитата ни, че складовете ни са пълни с всякакви боеприпаси и резервни части, с които нашата армия е презадоволена, затова спокойно можем да подарим почти всичко на нуждаеща се Украйна. После се въведе клишето „отпаднала необходимост“ и уж се освобождаваме от имущество и техника, които са изчерпали експлоатационния си лимит. Години наред се разпродаваше на безценица и подаряваше всичко, което може да ни е нужно в дни на изпитания, за защита на Отечеството. Някога, през есента на 2015 г. Министерството на отбраната  продаде 526 единици специална и автомобилна техника на цената на 5,5 милиона лева! И тогава пак – за Украйна. Тази щета за въоръжените ни сили повлече крак и сега, когато се водят бойни действия на няколкостотин километра от нашата граница, вместо да се стресне държавното ни ръководство, започна да се държи още по предателски и безотговорно. Предават се и се подаряват безплатно ракети за зенитните ни комплекси С-300 и С-200, пак за Украйна, с обяснението, че били дефектни и негодни. От складовете, с неприкосновен военен запас се изваждат конвенционални зенитни установки, минохвъргачки и самоходни артилерийски системи, критично нужни за отбраната на страната, и всичко това с формулировката „отпаднала необходимост“ се подарява на Украйна. Преди тях, патрони, снаряди, мини, изстрели за гранатомети, защитни средства и снаряжение също бяха определени за ненужни, и пак предадени на Украйна безвъзмездно като подарък. 

Украински комисии шетат в базите и поделенията ни танкове и бронирана техника, като на сезонна разпродажба, уверени, че няма да платят нищо и ще получат всичко, което си поискат! Защото така са им гарантирали техните, а и нашите господари – американците! Стигна се дотам, че дори бронираните машини на някогашните вътрешни войски, в разпореждане на МВР, вместо да минат ремонт и модернизация в предприятията на нашия военно-промишлен комплекс и да бъдат предоставени на Министерство на отбраната, или поне на остатъците от  Гражданска защита, също бяха подарени на Украйна. България вече изпада в кризисно положение, не само при заплаха от външна агресия, а при напрегнати ситуации по границата ни, и природни бедствия и аварии, защото всичко нужно за преодоляването на тези ситуации е предоставено на Украйна! Ще припомня пожарите това лято! И се оказа, че дори за потушаването на пожарите нямаме наша техника, защото когато ние предложихме тази техника да бъде оставена в България, тук това Народно събрание реши тя да бъде подарена на чужда държава.

 В българските ВС повече от десетилетия цари недокомплект в личния състав на частите и подразделенията. Битовите условия в редица бази са под екзистенциалния минимум. Сградният фонд се нуждае от ремонт, но от десетилетия не е правено нищо за поддръжката му. Стигна се до парадокса, че дори утвърдената народна мъдрост, че „празна раница не пази граница“ вече е напълно забравена. Вътрешното хранене и кухните-майки не съществуват. Българските военнослужещи разчитат на ваучери за храна и на кетъринг!  Носят си закуски, за да има какво да ядат, докато са на служба. Представяте ли си военно положение, агресия, или ракетен удар – коя кетърингова фирма ще има смелостта да иде на позициите, или на фронтовата линия, за да достави храната на защитниците на Отечеството?! Същото е положението и във военните училища – курсантите, които са бъдещите командири, които трябва да са гръбнака на въоръжените ни сили, чакат порциона си от кетърингови фирми. България е бедна да има кухни в поделенията, но е достатъчно богата да плаща кетъринг …                                  

Като стана дума за курсантите – с всяка изминала година желаещите да кандидатстват във военните училища намаляват. Изправени сме пред ситуация, че съвсем скоро ще имаме повече старши офицери, отколкото лейтенанти и старши лейтенанти. Статутът на курсантите на студенти не позволява да дават въоръжен караул, а когато като офицери са разпределени по частите, се налага да командват войници, които вече в продължение на години са давали караулна служба. По този начин се срива авторитетът на младите офицери сред подчинените им още в началото на тяхната бойна служба. Относно караулната служба и бойната готовност – изправени сме пред парадоксалната ситуация, караулните да застъпват на пост без боеприпаси, а на територията на поделенията през нощта, освен караула да няма никой друг от личния и командния състав. На практика, шайка престъпници, въоръжени с един пистолет могат да превземат всяко едно българско поделение през нощта. Всички те са  разпръснати по личните си жилища на километри от частта, а понякога и на десетки километри. При извънредна ситуация, или агресия, на територията на поделението няма кой да реагира в критичните първи минути, и се поставя под риск опазването на техниката и апаратурата в частите. Още по-тежко е положението през почивните и празничните дни, тогава на практика е почти невъзможно да се осигури дори елементарна охрана на българските поделения. При това положение, не е за учудване, че МО си е поставило като цел чак след 5-6 години, нашите въоръжени сили да могат да разгръщат готовност бригада. Една бригада, след 5-6 години и в това състояние трябва да се защитава националният суверенитет, или каквото е останало от него. Патриотичното възпитание и жертвоготовността в името на Отечеството, които трябва да възпитават във всеки български гражданин готовност да защити нашата държавност, са изхвърлени от образователните програми и културния живот на страната, който е финансиран от държавния бюджет. Вместо това навсякъде се вихри джендър пропаганда  и реклама на упадъчни нрави и пороци. Пороците, деградиращи личността са издигани в култ и обществена норма – така не се възпитават защитници на Отечеството! По този начин не се намират доброволци за професионалната ни армия, нито желаещи да станат бъдещи командири.

 Без ефективни и надеждни въоръжени сили България не може да отстоява вътрешния си ред и националната сигурност на международното поле. Няма български дипломат, който да може да заяви думите на Андрей Громико: „Много е лесно да си министър на външните работи, когато зад гърба си имаш солидна и надеждна армия!“ Американската дипломация през последните десетилетия е най-яркият пример за това. Всяка политика е перспективна, когато е подкрепена със сила. В тези моменти и в тази катастрофална, за нашата държава ситуация – ние от Възраждане може да кажем само едно – Стига експерименти – Време е за Възраждане!