Брюксел, 2018 г. Усеща се като Будапеща, 1956 г.

На 23 октомври 1956 г. в Будапеща проехтяват първите изстрели от Унгарската революция против местния марионетен режим, наставляван от СССР. Въстанието бързо води до смяна на правителството, а новият министър-председател Имре Наги се съобразява с обществените нагласи, предприемайки стъпки към възвръщане независимостта на страната, включително оттеглянето ѝ от Варшавския договор. Намерението на унгарците е пресечено, след като на 4 ноември съветски части атакуват Будапеща и в рамките на седмица контролът от Москва е напълно възстановен.

Макар и по-късно, в контекста на наскоро отминалата Пражка пролет от 1968 г., генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев ще оповести публично съветската доктрина за ограничения суверенитет. Според това схващане всеки опит на някоя държава да се отскубне от доминацията на СССР е в резултат на чужда, вражеска интервенция и подлежи на неутрализиране с военни средства. Социализмът е само онова, което се диктува от Москва. Всяко друго разбиране е империалистическо внушение и фашистка реакция.

Около 60 години след събитията от 1956 г. Унгария е част от Европейския съюз. Неподлежаща на дискусия в общността е теорията за споделения суверенитет. Разбирането е, че отделните народи делегират част от суверенните си права на външна за държавите им, наднационална организация и така заедно и съвместно изпълняват задачите пред себе си. Оттук насетне демократичността е качество, дефинирано в унисон с мнението на управляващия елит в Брюксел. Противното на него е крайно десен, назадничав популизъм.

При такива правно-политически догми, в стихията на мигрантското нашествие, унгарското правителство се противопостави на насажданата за общоевропейска политика „Добре дошли!“. Тази опърничавост, гарнирана с други мерки, обезпечаващи националната независимост, предизвика ответен отговор. Бе задействана наказателна процедура, която като възможен резултат има суспендирането на права на Унгария като държава членка на ЕС, включително правото на глас на представителя ѝ в Европейския съвет. Разбира се обаче, задълженията спрямо нея остават да тежат. По същност, положение, в каквото се намират робите. Без възможности за изразяване на собствена воля, но с оковите на редица обвързаности.

Къде тогава е разликата между СССР и ограничения суверенитет, от една страна, и ЕС и споделения суверенитет, от друга? В крайна сметка, и в двата случая наблюдаваме израстването на една идеологическа метрополия, безцеремонно налагаща своите решения, въпреки несъгласието на васалите си. Отличимото е единствено в подхода. Фрапантната, прегазваща сила е заменена от хитроумната, подривна пропаганда. А свободолюбието на европейските народи отново подлежи на изпитание.

Някои ще възразят, че държавите членки имат своите представители в органите на ЕС, а оттам участват и в приемането на актовете им. Но нима Унгария няма своите евродепутати? И нима тя не се оказа подчинена на волята на мнозинството в европарламента?

Други пък ще опонират, че членството в ЕС е на доброволни начала и всяка страна може да го напусне по свое желание. А дали е точно така? Ако навремето Великобритания не се бе включила в това наддържавно обединение, сега тя щеше да разполага с привилегированото положение в отношенията си с Брюксел, което днес отчаяно се опитва да запази след „Брекзит“. Но днес бива санкционирана за „неблагоразумието“ си и ръцете ѝ биват извивани до степен на непоносимост, за да послужи за назидание.

Във „Възраждане“ вярваме, че ЕС има бъдеще, но не като мечтаната от Интернационала (бил той социалистически или либерален) федерация. За нас, както и за мнозина други на Стария континент, ЕС трябва да бъде координационен механизъм за постигане на необходимата степен на единодействие и сътрудничество между европейските народи. Така щото последните да осигуряват взаимно суверенитета си, а не същият да бъде жадно изсмукван от наднационално образувание, приемащо ролята на нравоучител спрямо създателите си. Всяка държава членка трябва да има гарантираната свобода във всеки един момент и по всеки един въпрос да следва свой самостоятелен път, различен от този на останалите, без да бъде наказвана за това. Обратното е диктат, несъвместим с културните достижения на европейската цивилизация. А когато „действията на даден владетел до едно подобават на тиранин, то този владетел не е достоен да управлява един свободен народ.“*


* Из Декларацията за независимост на САЩ от 1776 г.

Последни публикации

©2018 Движение „Възраждане“. Всички права запазени. | Реализация: www.iliyavalchev.com